Несподелена любов
Той погледна в очите ù кафяви,
влажни, красиви като на сърна,
вгледа се, очаквайки любов, слова,
ала сълзичка там една
проблясваше като самотната луна.
Сянка на съмнение премина по лицето ù,
усмивката ù скри се някъде в сърцето ù.
Той гледаше я с погледа на влюбен,
всеки миг с нея, всеки спомен,
беше светлината, озаряваща деня му.
Но тя... горката, обичаше го... Да!
Но приятелство е всичко засега...
Надеждата крепи го в този миг, сега.
На любовта му да отвърне тя.
Колко малко искаше наранената му душа,
но за нея това беше живот в тъга.
Любов несподелена, ах, ти, гостенке злощастна,
защо в човешките сърца приютяваш се
и против тях обръщаш съдбата благосклонна?
Ах, любов, любов, тъй сладка, тъй горчива, не променяш се...
© Жулиета Кисьова Все права защищены