Коса преплетена във форма на венец,
със устни алени като жарава.
Рисувайки с нозе като творец,
на огъня неспирно се отдава.
Лицето ù е по-бяло и от сняг.
Скрито в пепел, с поруменели бузи.
Тя потъва в спомен непознат,
докато съвсем не се изгуби.
Обладана пее своята балада.
От гърлото ù се откъсва разтреперващ стон.
Погълната от тайнствена мембрана,
тя ни подарява своя райски плод.
Златна пара върху гълъбова шия,
ръце изящно изписани със въглен.
Жената в нея всеки път се преоткрива,
дори забулена сред оглушаващ тътен.
Роклята ù бяла се вее изпепелена,
покрита цялата от дим и прах.
Застанала тъй горда и неопетнена
се лута между срам и грях.
Нозете ù до кръв издрани,
вечно бродят без да чувстват болка.
Крачките заучени и обиграни
са с инстинкт на дива котка.
И ето я - тя стъпва смело във жарта!
Потъва във нестихващия огън.
Тя танцува с любовта,
получена от целувка с пламък.
Нейното име е Нестинарка.
Изгарящата й душа се рее.Тя не ходи!
За нас тя е просто непозната,
която с огъня се бори.
Нестинарката се превърна в пламъци.
На нас тя подари своята свобода!
Показа ни как се ходи върху камъни,
запалени от човешка топлота.
© Милена Йорданова Все права защищены
Знаеш ли защо нямаш коментари под това стихо?
Многото куплети не го правят по-хубаво, напротив! Понякога може и с две приказки да кажеш много неща...
Харесах, но преди да пишеш да беше прочела Йорданка Господинова или Билкарката... Ей това са нестинарки- горят!
Зем.