Носталгия...
Тъмните си образи оглеждат
облаци във сребърна вода,
а над тях в сподавена надежда
гледа плахо пълната Луна...
Чакам тя пътека да направи
и да я застели в светлини –
път в Безкрайността отиващ право
и в незнайни приказни страни...
В тази нощ на красота и тайни
моля се на златната Луна:
„Потопи ме в светлата Безкрайност –
посочи ми родната страна.“
А не вярвам в приказките вече,
в тяхната измамна красота –
що́то помня някъде далече,
може и дори накрай Света
има дом където съм се раждал,
не дворец, а къщичка една,
дето съм усетил първа жажда
и целунат първом от Жена!...
12.0.1982. Северния пасифик
© Коста Качев Все права защищены