Някак екзистенциално

19 янв. 2011 г., 14:14

Поэзия

482 0 3

Един бе ми казал, че

е пред прага на нещо голямо. Да де, ама

посетих го отново – навсякъде кръв.

А на тила му зееше рана.

Друг риба ловеше – с изкутвена стръв.

От години очакваше онази, голямата.

В надпревара със изгрева стигаше пръв –

ала залезът в клещи го хвана.

Всяка нощ замръквах в кариерата нейна –

а тя ме товареше с каменни блокове.

У мен не пееха птици, а цвилеше муле –

превито под тежест жестока.

По нещо ми дадоха тримата –

и по нещо ми взеха.

Тя ме вграждаше в нейния

сладко-гибелен храм.

С рибаря зората преварвахме, но пък

винаги ставахме рано.

А какво бръщолевеше другият – не разбрах:

,,Мисля, че съм пред прага на нещо голямо!’’

laramaylin (Нина Чилиянска)

2011-03-12T14:16:15+02:00

Замисли ме ....
Hunterszone (Константин Дренски)

2011-01-19T18:23:12+02:00

Нали!
MevJones (Мев Джоунс)

2011-01-19T15:32:55+02:00

Хм. Наистина е екзистенциално, някак си.