Някога,

                    когато съм сам,

                    утринният мрак

                    прилича

                    на туш в ученическа чанта,

                    използван само от мене.

                   Използван само от мене,

                   защото с него измислих мелодия,

                   която се уплаших мигом

                   да споделя с другите,

                   за да не ми се подиграват

                   и надсмиват,

                   и да не кажат

                   "я го виж ти, какво е измислил",

                   и да отминат с насмешка

                   мелодията и мене.

                   Сподавих я,

                   но тя е у мене,

                   идва заедно с утринния мрак

                   и забравя да си отиде.

                   Божа работа,

                   ще каже някой,

                   човек сподавя често различни нещица...

                   И все пак,

                   ако я споделя с някой,

                   ако само веднъж

                   двама рибари

                   в мразовитата утрин и в ураганния вятър

                   уловят с нейна помощ

                   златната рибка

                   и тя изпълни

                   поне една тяхна мечта

                   за щастие,

                   какво от това,

                   че толкова хора

                   ще я приемат с насмешка.

                   Може би.

                   Но вече е много късно.

                   Сега съм сам и търпеливо чакам

                   утринния мрак

                   и онази позната мелодия,

                   която написах

                   с туша от ученическата чанта,

                   която дълго носих със себе си.

                   ... И навярно още дълго

                   ще нося.