Някога,
когато съм сам,
утринният мрак
прилича
на туш в ученическа чанта,
използван само от мене.
Използван само от мене,
защото с него измислих мелодия,
която се уплаших мигом
да споделя с другите,
за да не ми се подиграват
и надсмиват,
и да не кажат
"я го виж ти, какво е измислил",
и да отминат с насмешка
мелодията и мене.
Сподавих я,
но тя е у мене,
идва заедно с утринния мрак
и забравя да си отиде.
Божа работа,
ще каже някой,
човек сподавя често различни нещица...
И все пак,
ако я споделя с някой,
ако само веднъж
двама рибари
в мразовитата утрин и в ураганния вятър
уловят с нейна помощ
златната рибка
и тя изпълни
поне една тяхна мечта
за щастие,
какво от това,
че толкова хора
ще я приемат с насмешка.
Може би.
Но вече е много късно.
Сега съм сам и търпеливо чакам
утринния мрак
и онази позната мелодия,
която написах
с туша от ученическата чанта,
която дълго носих със себе си.
... И навярно още дълго
ще нося.
© Янко Todos los derechos reservados
Хареса ми как си разгърнал няколко мига от деня на лирическия.
Много по истински, много по човешки:
Сподавих я,
но тя е у мене,
идва заедно с утринния мрак
и забравя да си отиде.
Божа работа,
ще каже някой,
човек сподавя често различни нещица...