Загубих се сред "Трябва..." и "Не трябва...",
сред чужди "Искам..." и "Не искам...".
За мечтите си успях аз да забравя.
И всичко туй - заради едно обичане.
Пътеката под локви от сълзи изгубих.
Целите ми сториха ми се неистово високи.
Надеждите ми сякаш в огън се стопиха.
А ветровете духаха, но не във моите посоки.
Като дърво стоях и зъзнех в студове от неприязън.
Търпях опустошителни от думи бури.
Но, може би, за миг не спрях да вярвам,
че една затворена врата отваря други.