...Някой...

Колко е тъжно, когато нещо се разпадне...

само защото съдбата е пожелала така...

и то само за един единствен миг във вечността...

Толкова е несправедливо да ни се отнема живота,

а после да ни се връща, все едно, че нищо не е станало...

и ние отново да сме с нуждата да търсим любовта си...

Това е, когато нищо не е такова, каквото си го мислим...,

когато някой ни е показал лицето си, а ние виждаме друго...,

а всяка наша стъпка трябва да е извървяна със сърцето...

Понякога чувам толкова много банални думи...

като тези, че на всички ни ще се случи някой ден,

защото от това да се обича, никой няма да може да избяга

дори и да го поиска със целия си разум и съществуване...

и че нито един няма да остане с разбито сърце...

и аз какво да правя, да му повярвам ли..., че някой ден

баналните думи с реални дела ще освятят живота ми...

Мина време оттогава и все още помня онзи път,

когато не знаех дали някой ще може да ме обикне

да ме извика и да съвпадне душата му със моята...

не знаех нищо тогава, не знаех защо трябва да живея...-

след като не можеж да спра да плача, след като

познавах само тъмнината и не чувствах светлината...

Не знаех, че ще срещна някой точно днес в този ден,

някой, който ще ми промени живота за секунда,

някой който също го е търсил като мен досега,

някой който е бил разкъсан на милион парчета,

но днес като феникс преродил се е от пепелта,

някой който ще ми покаже, че смисъла в живота

се намира именно... във този миг на вечността,

че за него всяка болка си струва и всеки един живот,

че е безценен и може да пребори дори вечността...

Не знаех, че ще срещна някой точно днес в този ден,

някой, който ще ме обича и който аз ще обичам така...!