Вдъхновено от стихотворението на nicciart „Миг във вечността”

„Докато ти ми говориш, аз те наблюдавам

и времето спира за по - малко от секунда,

любовта ме зове и ме вика, в нея се вслушвам:

шепне любовно, сърцето което обича...

Думите не стигат... и в дела се превръщат,

чувствата окриляват душата...

навигиран от гласа и от стъпките ти

следвам любовта... и живота...

Не знам откога, защо и как

небето виждам в очите ти...

но знам, че каквото и да се случи

изричам обичта в обятията ти...”

и от една мисъл, който чух веднъж

„Струва ли си живота следкато всеки човек се ражда плачейки и умира в плач...