Вървим нагоре, достигаме дъното –

гибелта е навсякъде,

мракът е тук и сега.

Разбеснялата се пролет на тялото ми

не е достатъчна дори за утеха.

Катеричите ми стъпки още дълго

ще засядат във сърцето ти,

но, обещай че няма да плачеш,

защото отвъд ще си ми сетното ридание

и ще сме винаги заедно –

любовта така или иначе е една самота в две души.

Спотаи риданието си, мой слънчев дъх,

защото ако съумеем някой ден

да изпълзим със наранени колене

и протъркани до синьо умове

от гигантската оклузия

така небрежно наречена живот,

и сведем същността на болката

до единствена набраздена сълза,

сгромолясала се от окото на мъртъв таралеж,

тогава отвъд досегашния сумрак

ще седнем на звездния хребет,

за да се взрем безмълвни

в разголените си очи.

Невидими. Томителни. Недостижими.