Не ползваше масичка 

за чашата си с кафето 

- имаше крак 

сядаше винаги 

някъде под небето - 

столът ѝ бе враг 

противоположно на всички 

дами с лунички 

звезди под очите лежаха 

а някъде там

моряци 

от дълбоко крещяха

в душата ѝ дива 

морето често заспива - 

а вълните къде ги прибира? 

в пясъците ѝ всеки път губя

ключа за сърцето ѝ сиво 

и да се давя привечер 

в студа ѝ ми е любимо

нейното име изписвам 

по чужди тела с пръсти 

по нейната кожа насън скитам

- усещам чак морските пръски 

а тя е тъй чужда 

далечна и синя 

задушавам се, 

давя се - зная, 

не е моя моята любима.