Не ползваше масичка
за чашата си с кафето
- имаше крак
сядаше винаги
някъде под небето -
столът ѝ бе враг
противоположно на всички
дами с лунички
звезди под очите лежаха
а някъде там
моряци
от дълбоко крещяха
в душата ѝ дива
морето често заспива -
а вълните къде ги прибира?
в пясъците ѝ всеки път губя
ключа за сърцето ѝ сиво
и да се давя привечер
в студа ѝ ми е любимо
нейното име изписвам
по чужди тела с пръсти
по нейната кожа насън скитам
- усещам чак морските пръски
а тя е тъй чужда
далечна и синя
задушавам се,
давя се - зная,
не е моя моята любима.
© Ника Всички права запазени