Изгубени... измачкани... изтрити... -

това усещане е нетипично

за жив човек, с душа от гняв пропита

и въпреки това звучи логично.

Когато те разпънат в световете

на хорските желания и болки,

забравен си дори от боговете -

налазен от фалшиви богомолки!

И сам напред да крачиш своеволно

не е прието - всеки ти диктува

и множеството все е недоволно!

А в теб сърцето трябва да пасува!

Дори да протестираш, си безмълвен,

а личните ти чувства са в архива...

Къде ти беше някога акъла,

та сля се доброволно с колектива?

Навсякъде с едно и също бреме

животът ни безмилостно беляза

и колкото и разумът да стене,

отблъскващо ухаем на проказа.

Съдба, ще каже някой и ще вдигне

безсилно, апатично раменете

и без да пробва нещо да постигне

ще проси милост – „Сам ме оставете!“...

Борбата е химера в обществото

на сивите, безлични индивиди...

когато се търкулне колелото

дори и Глупостта ще им завиди!

Да свършвам вече мрачната тирада -

за чуждите прищевки май е време.

В долапа скрих душа, а беше млада...

На кой ли всъщност пука му за мене...