Във неговите две ръце заспива тя,

лети като перце, макар залостено в съня.

Сладкият му аромат я опива –

негативизмът бавно изгнива.

Зареял се е някъде той,

но ръката му не спира да я утешава,

макар да мечтае за покой,

не заспива, а в нейните коси да гледа продължава.

Наглед обикновена ни се струва тя,

но ангел я нарича той,

може би не е сбъдната мечта,

но обсипва го с любов-порой.

В съня си тя усеща

кехлибарените му очи да я докосват –

има ли ги тях, тя не сеща

ни умора, ни страх – те я омагьосват.

Долепила ухо на младите му гърди

потрепва сладко под ударите на сърцето.

Макар да не е песен да я приспи,

тя се унася в съня за момчето.

Той е спомен и реалност;

близък, а недостижим

може и да е от човешката баналност

целият театър, копнежът ú неудържим.

А дали така по детски

силно я желае?

Дали и той вместо кораба „Радецки”

смело нея сънува и мечтае?

Не може да е другояче!

Нежността си той не може да изимитира,

привързаността не е създадена, за да е привидна,

и той е изтъкан от чувства –

мила му е тази крехка гълъбица.

Любим, Любима –

така се определят тези две същества.

Заедно ли са, ще изтърпят и най-тежката година –

крепостта им е любовта!

Усмивката нейна,

прекрасният той

и светлината дневна

ще им свали звезди безброй.

Минути, часове се нижат докато със вас говорим -

в стаята се чува само равномерното им дишане,

няма да можем да ги преборим,

но нека поне се насладим на тяхното „ОБИЧАНЕ”.