24 апр. 2007 г., 11:16
Обиколката на живота
480
0
1
Петнадесет години врати отварям.
Години наред оставaм в стаи и ги напускам.
Толкова време местата обикалям,
толкова хора изслушвам.
Чукам на първата врата... тя беше красива,
вътре пееше жена.
Погледна ме и ми се усмихна,
но и в нея не можех да стоя.
Друга - пълна със смях, прегръдки и любов,
но не - и там не можех да остана.
Трябваше да чукам по врати, да влизам в стаи, да обикалям живота суров.
Не можех нищо да ти кажа.
В още една съм поканена - там седи сгушено семейство пред камина.
Още една стая, пълна с топлина.
Но... не можех - там за мен беше студено като зима,
там не беше моята съдба.
Пак врата с любовна сцена, не си правя труда дори да почукам.
Пак към нова стая ще трябва да се отправя.
Такива ще трябва да пропускам,
трябва от себе си да ги изгоня.
Пред нова стая чукам, но никой не отговаря.
Влизам и виждам свито на кълбо, ридаещо момиче.
Прегръщам я, питам я какво и има, а тя главата си заравя.
Тя ми каза само, че и аз ще видя, че и за мене ще го пише.
На другата врата крясъци цвърчат,
сенки тъмни прелитат.
Думи кални, предмети твърди над глави хвърчат,
тук не се обичат.
Влизам в нова стая, без да чукам,
там е тихо и спокойно.
Оглеждам се и самотата чувам.
Страх ме е, не искам да я оглеждам по-обстойно.
Влизам в още една - там седи сам-самичко момиче, плачещо за любов.
То я търси, но тя е на главата му и се присмива.
Аз му казвам: Ела с мен, нови стаи да търсим, ако за нов живот си готов,
но то само ми се усмихва.
Не иска то с мен да тръгне.
Отговаря: Ти сама ще разбереш!
То чакаше нещо отминало да се върне.
То ми показа колко трудно е нещо да оставиш, нещо да избереш.
Още една стая, пълна със смях и лицемерие глухо.
Тази стая ме отвращава.
Излизам от нея бавно, плахо.
Нещо ме кара и нея да оставя.
Още една, тя е толкова силна и гореща.
Тя е пълна с борба и болка, закалена от тежка стомана.
Тя ме тъй студено посреща.
Не, не - и тук не искам да остана.
Сега разбирам защо всички стаи се усмихваха,
защо се радваха на тяхното нещастие.
Те всъщност ми се присмиваха,
те знаеха, че и мен ме чака същото, те изпитваха щастие.
Затова момичето не искаше с мен да дойде, защото знаеше,
че мен ме чака нещо много по-страшно от нейната стая.
Тя знаеше какво ме чакаше,
знаеше къде ще отида най накрая.
Другото момиче каза, че ще видя, тя искаше да ми каже,
но явно не можеше.
Знаеше от какво сърцето ми ще се откаже,
знаеше мен какво ме гореше.
Не ме остави никой да избера,
затвориха ме в най-тъмната задушна стая.
Не можех до слънце да се добера,
не можех дори да се покая.
Тя беше непрогледна и твърда, толкова гореща, че ме задушаваше,
но всъщност толкова студена, че в нея изстивах.
Тя без мечти ме оставяше,
вече не можех да се усмихвам.
Докоснах я с ръка, но тя беше грапава и ме нарани,
аз сама се нараних, това бяха мойте прегради.
Очите ми вече бяха одрани
от моите поставени огради.
Прозорците ми бяха на решетки, стаята - от стомана.
Оказа се, че тази стая аз сама съм си я строила.
Оказа се, че от мен идва тази болка голяма,
оказа се, че от страх с тези решетки съм се обвила.
Дойде едно момиче, приличащо на мен и поиска да ме вземе,
но аз се засмях, защото знаех нея какво я чака.
Знаех, че като мен и тя няма да може да се отърве.
Знаех как сама ще се прецака.
А само колко исках да напусна тази стая,
обикалях, търсих и скитах, но накрая разбрах,
че от себе си не мога да избягам,
че това сама си го избрах.
Но ти можеш да избереш накъде да тръгнеш,
а ти коя стая ще поискаш да си избереш?
Дали ще можеш от себе си да се измъкнеш?
Дали ще можеш решетките си да отрежеш?
Години наред оставaм в стаи и ги напускам.
Толкова време местата обикалям,
толкова хора изслушвам.
Чукам на първата врата... тя беше красива,
вътре пееше жена.
Погледна ме и ми се усмихна,
но и в нея не можех да стоя.
Друга - пълна със смях, прегръдки и любов,
но не - и там не можех да остана.
Трябваше да чукам по врати, да влизам в стаи, да обикалям живота суров.
Не можех нищо да ти кажа.
В още една съм поканена - там седи сгушено семейство пред камина.
Още една стая, пълна с топлина.
Но... не можех - там за мен беше студено като зима,
там не беше моята съдба.
Пак врата с любовна сцена, не си правя труда дори да почукам.
Пак към нова стая ще трябва да се отправя.
Такива ще трябва да пропускам,
трябва от себе си да ги изгоня.
Пред нова стая чукам, но никой не отговаря.
Влизам и виждам свито на кълбо, ридаещо момиче.
Прегръщам я, питам я какво и има, а тя главата си заравя.
Тя ми каза само, че и аз ще видя, че и за мене ще го пише.
На другата врата крясъци цвърчат,
сенки тъмни прелитат.
Думи кални, предмети твърди над глави хвърчат,
тук не се обичат.
Влизам в нова стая, без да чукам,
там е тихо и спокойно.
Оглеждам се и самотата чувам.
Страх ме е, не искам да я оглеждам по-обстойно.
Влизам в още една - там седи сам-самичко момиче, плачещо за любов.
То я търси, но тя е на главата му и се присмива.
Аз му казвам: Ела с мен, нови стаи да търсим, ако за нов живот си готов,
но то само ми се усмихва.
Не иска то с мен да тръгне.
Отговаря: Ти сама ще разбереш!
То чакаше нещо отминало да се върне.
То ми показа колко трудно е нещо да оставиш, нещо да избереш.
Още една стая, пълна със смях и лицемерие глухо.
Тази стая ме отвращава.
Излизам от нея бавно, плахо.
Нещо ме кара и нея да оставя.
Още една, тя е толкова силна и гореща.
Тя е пълна с борба и болка, закалена от тежка стомана.
Тя ме тъй студено посреща.
Не, не - и тук не искам да остана.
Сега разбирам защо всички стаи се усмихваха,
защо се радваха на тяхното нещастие.
Те всъщност ми се присмиваха,
те знаеха, че и мен ме чака същото, те изпитваха щастие.
Затова момичето не искаше с мен да дойде, защото знаеше,
че мен ме чака нещо много по-страшно от нейната стая.
Тя знаеше какво ме чакаше,
знаеше къде ще отида най накрая.
Другото момиче каза, че ще видя, тя искаше да ми каже,
но явно не можеше.
Знаеше от какво сърцето ми ще се откаже,
знаеше мен какво ме гореше.
Не ме остави никой да избера,
затвориха ме в най-тъмната задушна стая.
Не можех до слънце да се добера,
не можех дори да се покая.
Тя беше непрогледна и твърда, толкова гореща, че ме задушаваше,
но всъщност толкова студена, че в нея изстивах.
Тя без мечти ме оставяше,
вече не можех да се усмихвам.
Докоснах я с ръка, но тя беше грапава и ме нарани,
аз сама се нараних, това бяха мойте прегради.
Очите ми вече бяха одрани
от моите поставени огради.
Прозорците ми бяха на решетки, стаята - от стомана.
Оказа се, че тази стая аз сама съм си я строила.
Оказа се, че от мен идва тази болка голяма,
оказа се, че от страх с тези решетки съм се обвила.
Дойде едно момиче, приличащо на мен и поиска да ме вземе,
но аз се засмях, защото знаех нея какво я чака.
Знаех, че като мен и тя няма да може да се отърве.
Знаех как сама ще се прецака.
А само колко исках да напусна тази стая,
обикалях, търсих и скитах, но накрая разбрах,
че от себе си не мога да избягам,
че това сама си го избрах.
Но ти можеш да избереш накъде да тръгнеш,
а ти коя стая ще поискаш да си избереш?
Дали ще можеш от себе си да се измъкнеш?
Дали ще можеш решетките си да отрежеш?
© Милена Йорданова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Идеята е много добра,опитай да я развиеш обаче в разказ,есе или нещо, което не изисква ритмичност.Според мен си се опитала да се надскочиш.Трудна задача си си поставила.Все пак,хареса ми идеята.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
