Спиш ли, облаче, или пътуваш?

Вятърът размирен те разроши,

бяло си и ангелски флиртуваш,

по детински кацнало в топола.

Изтокът те гони, не те иска,

слънцето пронизва те със огън,

в трепет си, че някакво момиче

те повика, като глас от спомен.

Спиш ли, облаче, дали сънуваш -

някъде далече в горска къща,

млада родопчанка хляб ти меси,

пее тихо, ала ти я чуваш...

Сутринта, преди да вдигне поглед,

ти ще стигнеш носено от жажда

в дворчето, разцъфнало във ружи,

ще се спреш и там ще хвърлиш сянка -

силует на момък пропътувал

планини за своето момиче...

Спиш ли, облаче? Или пътуваш?

Твоето момиче те обича.