Очите на кестени гледат ме тихо
с такава вселенска тъга,
че мигом събуждат в сърцето ми стихове.
И тръгвам сама по брега.
Душата ми - есенна скитница горда -
изпраща последни ята.
Нечуто просветват два дръзки акорда.
Разпуска коси вечерта.
Прощавам за всичко и нямам въпроси.
Недей ме поглежда смутен.
Аз вече съм силна. Навсякъде нося
очите на кестени с мен.