когато плача съм,
разсипано
зелено върху миглите -
пастелен тюркоаз,
а мислите...
удавени звезди...
И спомени от прах,
неонова необич
по дланите.
Неясен шепот в пепелта от рози
усилва тишината.
Фалшив акорд от струна
на щурец
са сетивата,
затиснали
велуреното тихо
през голи клони...
Одраскана луна когато съм.
© Мери Добрева Все права защищены