Стоя под прожектора рекламен,

в центъра на светлината и мълча,

а мислите летят към свят измамен,

събуждащ се от здравата прегръдка на деня.

Нощта, изпълнена с въпроси,

на сцената излиза крадешком ...

безмълвна, тя ни омагьосва

под пелерината си от неон.

Летят, препускат лимузини,

препълнени с изкуствени души

и сякаш улицата е пустиня -

огромен Космос с хиляди луни.

Керван от множество свободни роби,

с изпразнени от съдържание очи,

бавно крачи сред бляскавия пясък,

оглежда се и пак върви...

А аз стоя под прожектора рекламен,

чета табелите със букви закачливи,

сълзите ми напират и по бузите се стичат

и като въглени усещам ги парливи...

Около мен летят и препускат лимузини,

като бездушни рицари на множество коне,

с различни знаци са и със емблеми,

а улиците пък, същинско бойно са поле.

Като отпили от сакрална течност,

тротоарите пълни са с мъже,

които явно казват нещо

на онези от бойното поле.

И тъй, рекламата си свети...

минаващи поглеждат я едва-едва,

на нея има дами с корсети, но...

вече идва утро и... прожекторът не свети...