Стоя под прожектора рекламен,
в центъра на светлината и мълча,
а мислите летят към свят измамен,
събуждащ се от здравата прегръдка на деня.
Нощта, изпълнена с въпроси,
на сцената излиза крадешком ...
безмълвна, тя ни омагьосва
под пелерината си от неон.
Летят, препускат лимузини,
препълнени с изкуствени души
и сякаш улицата е пустиня -
огромен Космос с хиляди луни.
Керван от множество свободни роби,
с изпразнени от съдържание очи,
бавно крачи сред бляскавия пясък,
оглежда се и пак върви...
А аз стоя под прожектора рекламен,
чета табелите със букви закачливи,
сълзите ми напират и по бузите се стичат
и като въглени усещам ги парливи...
Около мен летят и препускат лимузини,
като бездушни рицари на множество коне,
с различни знаци са и със емблеми,
а улиците пък, същинско бойно са поле.
Като отпили от сакрална течност,
тротоарите пълни са с мъже,
които явно казват нещо
на онези от бойното поле.
И тъй, рекламата си свети...
минаващи поглеждат я едва-едва,
на нея има дами с корсети, но...
вече идва утро и... прожекторът не свети...
© Яни Всички права запазени
с обич, Яни...натъжи ме...