Отиде си и този сив дъждовен ден,
на рамото ми плака дълго натъжен,
а после тихо към нощта преля се.
Дали защото бе порой, не дъжд,
разпука се небето изведнъж
и не остана ъгъл ненаквасен,
от този тъй бездушен мърляв стар квартал,
внезапно сякаш в капчиците засиял
прекрасна катедрала в сиво-бяло
и скрил мизерията в тъмен кът,
по улиците локвите цъфтят,
остатъци от лято прецъфтяло...