Знаеш ли, познавам един призрак,
обитава порутена къща, сред рядка гора.
Разхожда се сам сред прашни декори,
във дъжд и във слънце, във мрак и мъгла.

Той рядко говори, почти не се смее,
поглед помръкнал в пустотата забил.
Навярно е тъжен, почти чувам как плаче,
в очите му неми светът е унил.

Следи не оставя след своите стъпки,
абсолютно невидим, обвит в тишина.
Ще го намериш притихнал във ъгъла,
в най-гъстата сянка, потънал в тъга.

Понякога тихо до него се спирам,
дълго мълчим сами под дъжда,
брули ни вятър, сянка ни крие...
Прашен, студен и ням е денят.

Понякога искам да го попитам
какво се е случило, къде е прежната топлина,
защо всичко е толкова счупено,
защо сърцето му ледено е обвито в мъгла.

Понякога се опитва да ми разкаже,
да се завърне за малко в живота си.
Прояснява се погледа, вдига глава
и усмивката стара завръща се, топи се леда.

Устните слепнали шепот забравен пропускат,
напрягам се, навеждам глава,
неуловимите знаци изронени, в шепи да събера...
На отминали хиляди есени тих е смеха.

Колко е стар никой не знае и няма значение.
Колко години, товара на мъртвите спомени носят?
Колко студени, жестоки и гладни слънца
очите му древни са изсушили напук на сълзите?

Къде живее през зимата,
когато студ затисне на цветята очите?
Дали се смее през лятото,
когато дъждът погали тревата подпалена?

Къде е дома във, който вечно завръщат се
дните и нощите пулсиращи през ръцете му?
Къде е оставил кръвта на сърцето си
бавно отмерващо ритъма шеметен...

Тишината отново поляга в нозете ни,
смеха се стопява като лятна мъгла
Почти, за малко очите разтварят се,
но има висока цена...

Ще я платиш ли приятелю,
ще превъзмогнеш ли болата,
ще се завърнеш ли някога в тялото си
или ще се удавиш в тъга?

Забрави я, убий я, във кръв потопи я,
предай я на пламъка яростен,
зарови я в пръстта на гладните корени
покрай я със хладните, гнили листа!

На минали есени във мъглата обвий я,
забрави песента на нежните устни изчезнали,
разруши огледалото на студеното езеро,
в което безспирно оглеждаш се...

Престани да я търсиш, отдавна я няма,
спри да се вглеждаш във сенките,
няма я, няма да дойде, няма дори и минута
за теб да дари, спри да я чакаш!

Стани, нека костите схванати
с пукот разпаднат се,
в горчива ръжда да се посипят веригите
върху студена земя...

Спри, изправи се, отвори си очите-
няма я, няма да дойде сама в тишината.
Напред обърни се, крачка и втора,
по пътя тръгни за да се върнеш сред хората...

Забрави самотата, разруши тишината,
престани да се дърпаш, по дяволите!
Стани, тръгни, устни в крясък див разтвори...
Не поглеждай назад, там никого няма.

Трябваш ми, тук няма нужда от нас,
длъжен си, други те чакат
отново да тичаш със смях през полята.
Вятъра топъл нетърпеливо те чака.

Забрави аромата на минало лято,
забрави светлината на зелената сянка,
Остави спомена за тъмното злато,
тръгни с  мен, далеч от гората.

При мен е твоето място,
да се затичаме по пътя прекрасен напред,
в светлината на ясното утро нека сме заедно.
Ти си душата, не мога без теб.