Отиде си самотното мълчание.

Понякога за малко ще се връща.

Разбира се, че не без основание.

(На мене все за нещо ми е мъчно.)

Дали, че ще ми липсваш със присъствие,

и няма да ми стигаш от наслада,

или, защото ще е някак твърде късно, 

да бъдем дълго влюбени и млади...

И винаги ще питам, (несъзнанателно)

с какво ли съм заслужил толкоз щастие?

Мен все да ме боли е обезателно,

и никъде да нямам здраво място.

Тъгата ми отдавна е във повече. 

Сърцето ми по навик бие гузно, 

че чувството на чаканата обич, 

не може да живее в болен мускул... 

Но ти си твърдоглава по рождение, 

и даже без да питаш, ме подхвана, 

във ни едно от мен, стихотворение 

не ми остави избор да избягам... 

А после ми препречи всички пътища. 

Застана безпардонно пред лицето ми, 

и каза, че съм личнотото ти бъдеще, 

което ще докосваш със ръце! 

Не трепнах и за миг. Така да бъде! 

Достатъчно съм бил от пусто в празно. 

Животът без любов не е присъда, 

а смърт, непредумишлена и бавна... 

Отиде си мълчанието. Сбогом! 

Камбаната сега е твоят глас. 

Обичам те и писмено, и словом! 

Най-много те обичам със душа́! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

02.10.2023