Откровение

28 февр. 2013 г., 14:01

Поэзия

717 1 3

Пътят е безкрайно кратък,

а ние, бързайки, се мъчим да го удължим.

Невиждайки, че получаваме надежда във остатък,

а горчивината, мислим си, ще подсладим.

Мирисът на дъжд ни покварява,

защото кара ни да дишаме с мечти.

Но ураганът на реалността си ни отвява,

докато съществуването в монотонност продължи.

Разпродажба на възможности изпуснати.

Грабещи ръце, купуващи си чужда орисия.

С души от смачкани тела откъснати ,

като увехнали цветя в саксия.

Упадъчност на килограм разпръсната

между слепите оглеждащи очи.

Дали надеждата ще бъде пак допусната,

или ще я оставим сама по пътя да върви?