На  Яничка

    Мъглата, която е паднала навън,

   тегне над душата,
   също както онзи кошмар тъпче моя сън
   и тишината
   ме кара да си спомням онази последна среща,
   и тогава луната,
   бе толкова зловеща.
   Куп лъжи от твоята уста
   излизат
   и като игли попадат в моята душа,
   отровата,
   с която те са напоени
   ме пронизва,
   оттогава душата ми от лед е по-студена.
   Ти си тръгна, гръб ми обърна,
   молбите
   не успяха да те спрат
   и сълзите
   леда в тебе не успяха да разтопят.
   Оттогава аз те проклинам,
   ден злокобен,
   и от тоз ден аз на теб приличам,
   на отровен.
   Ранявам други жени за отмъщение,
   това е ужасно,
   но отровения в мен го има за развлечение,
   за чувство прекрасно...
   Звяр в мене роден,
   с твоята отрова заразен.
   На такъв аз заприличах,
   защото някога теб обичах.