ДимитърВучев (Димитър Вучев)
14 1
30 янв. 2020 г., 23:37

Отвъд 

  Поэзия » Другая
949 6 7

Преминаваме бавно отвъд и поемаме тихо нататък.

А мъглата се движи над нас и ни бавно повежда.

Ето крачка напред. После друга. А после вратата

на заветния вход, на последната наша надежда.

 

Оптимизмът ушива крила и диктува посоките.

Но земята е майка и дава кърма на инстинкта.

Пък и нашият ангел е слаб и е твърде високо.

А духовното здраве отдавна го мъчи настинка.

 

Още първият поглед отвъд ни е хванал за гърлото.

Преживяваме бавно, навярно е „фата моргана“,

обитавала тия места. А усещаме гърбом:

хоризонтът потъва зад нас в океана от пара.

 

И какво от това, че ни дебне отнякъде хищник?

То наш'та окаяна кълка върви по реда си.

Но е ред на мъглата сега да раздиря и нищи.

И сърцето от нейните удари бавно да къса.

 

От големите бели копѝ се повдига небето.

От изпънати кули, гора от потънали копия

и от хребетни сиви ъгли – по ръба остриета,

се разби във земята и нашата Terra utopia.

 

Озлобено ругае и хапе, и зъби се вятърът.

И неистово вае душите ни в къс от метал.

Изкопаваме яма, поне да опазим телата си

в изранената рогова тъкан от мъка и кал.

 

И от мъка на мъка едва ли е толкава трудно

да треперим до сетния дъх под небето отвъдно.

© Димитър Вучев Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??