Преминаваме бавно отвъд и поемаме тихо нататък.
А мъглата се движи над нас и ни бавно повежда.
Ето крачка напред. После друга. А после вратата
на заветния вход, на последната наша надежда.
Оптимизмът ушива крила и диктува посоките.
Но земята е майка и дава кърма на инстинкта.
Пък и нашият ангел е слаб и е твърде високо.
А духовното здраве отдавна го мъчи настинка.
Още първият поглед отвъд ни е хванал за гърлото.
Преживяваме бавно, навярно е „фата моргана“,
обитавала тия места. А усещаме гърбом:
хоризонтът потъва зад нас в океана от пара. ...