Отвътре навън

8 апр. 2019 г., 10:46

Поэзия » Философская

577 2 2

А казвахме си “Няма да го бъде -

живот насила сляпо да повторим

напред с глава мечтите си ще сбъднем,

и чудо, и добро едно на ден ще сторим!”

И някак капка подир капка разпиля се

времето, тогава сякаш безпределно

от ден на ден по-малко смях се,

вълните, лутайки се, гонех, но безцелно.

А сърцето - о, аз него натроших го,

по чужди порти тропах, залъци оставях,

раздавах, но парче запазих, скрих го,

притихвайки, за теб да не забравям.

И ако чуваш ме, навярно съм успяла

да вдигна тежки длани от земята,

да облека надеждата си снежно-бяла

да коленича, вслушвайки се в тишината.

В тишината, а пък там бе ти,

глас крехък, весел и умерен, и безгрижен,

улисан в спомените нежно ми шептиш

дете, без теб у мен аз себе си не виждам.