Живеем в тоя малък, сладък свят,

безмълвно дишаме и ето пак

сме безсловесни в тоз памучен опиат.

А да виждаме не знаем как...

И всеки как мисли си, че страда,

и че само за него правда няма.

А хора има с болка на сърцето,

изрисувана с на мъката перцето.

И попива тушът черен с тон лила,

а перцето превръща се в пила,

дето бавничко изпилва нечии крила.

И изтънели, наранени падат те,

за да притежава усмивка твоето лице...

И мислиш си, че те боли,

а има хора, за които дори небето

няма достатъчно сълзи.

А тъгата татуира се сама на сърцето,

с на спомените иглата и пропива в душата,

кат дрезгав терпентин и не може да се бори, горката...

И плъзва се по вените една -

кристално чиста, бисерна тъга.

Пътува, с кръвта плува, с клетките хитрува,

с чувствата наред безмилостно флиртува.

А стигне ли сърцето е фатално!

Тушът с терпентина се смесва,

сърцето бие някак... нереално.

И я няма захарта, дето при тебе често се намесва,

а я има само нея... подправката тъга,

натежала в детската, загасваща снага...

Живеем в тоз грамаден, тръпчив свят.

Контури нямаме, но имаме си опиат.

Нима ни трябва нещо истинско, реално?

Нали го има опиата памучен, за какво ни е друго.

Мъката с него се скрива и в него терпентина попива.

Ти мислиш, че болката носиш, но виж "разболените" хора...

Ти просто причини стотици си търсиш, да се загубиш.

И да се намериш не можеш, макар да те моля!

Но май ти харесва опиата памучен и вечната страст да се губиш...