Живеем в тоя малък, сладък свят,
безмълвно дишаме и ето пак
сме безсловесни в тоз памучен опиат.
А да виждаме не знаем как...
И всеки как мисли си, че страда,
и че само за него правда няма.
А хора има с болка на сърцето,
изрисувана с на мъката перцето.
И попива тушът черен с тон лила,
а перцето превръща се в пила,
дето бавничко изпилва нечии крила.
И изтънели, наранени падат те,
за да притежава усмивка твоето лице...
И мислиш си, че те боли,
а има хора, за които дори небето
няма достатъчно сълзи.
А тъгата татуира се сама на сърцето,
с на спомените иглата и пропива в душата,
кат дрезгав терпентин и не може да се бори, горката...
И плъзва се по вените една -
кристално чиста, бисерна тъга.
Пътува, с кръвта плува, с клетките хитрува,
с чувствата наред безмилостно флиртува.
А стигне ли сърцето е фатално!
Тушът с терпентина се смесва,
сърцето бие някак... нереално.
И я няма захарта, дето при тебе често се намесва,
а я има само нея... подправката тъга,
натежала в детската, загасваща снага...
Живеем в тоз грамаден, тръпчив свят.
Контури нямаме, но имаме си опиат.
Нима ни трябва нещо истинско, реално?
Нали го има опиата памучен, за какво ни е друго.
Мъката с него се скрива и в него терпентина попива.
Ти мислиш, че болката носиш, но виж "разболените" хора...
Ти просто причини стотици си търсиш, да се загубиш.
И да се намериш не можеш, макар да те моля!
Но май ти харесва опиата памучен и вечната страст да се губиш...
© Росица Саси Дамянова Всички права запазени