През празниците топли и човешки,
когато всеки сгушил се е в своя дом,
аз вдигам веждите си тежки
и изпод всички наши грешки - търся твоя брод.
И образът ти светъл ме спохожда,
усмихнат, млад и тъй богат,
ти носиш в него свята сила,
несметна вяра – благодат.
Очи синеещи, дълбоки
менят се с всеки нов копнеж,
но ти остана, мили батко,
до мен да бдиш - горяща свещ.
Във дни на трудности и мъка
ти бе до мен и беше прав,
че моите сълзи са смешни -
,,Пази ги!“ - каза ми тогаз.
Затуй сега, когато теб те няма
до моето сърце и в моя свят,
сълзи аз искам да пролея,
но сухо е във този Ад.
(посветено на брат ми Станислав)
21.02.2012
© Людмила Стоянова Все права защищены