Тя не поиска и глътка вода,
а само миг, за да си почине.
На гърба си носеше снопче с дърва,
и заедно с него много години.

Бавно вървеше, с глава до земята,
прегърбена, слаба, стара жена.
Всяка стъпка оставя печата,
на мъдростта, без глас, без цена.

Не спря пред минувачи случайни,
да я питат, докога ще се мъчи.
Как да споделя своите тайни,
с тях бе наяве, и дори и в съня си.

И на всички казва, че няма да спре,
и ще работи, докато е жива.
Защото така се чувства добре,
и щом е на път е безкрайно щастлива.

Тя не поиска вода, нито глътка,
а само миг, за да си почине.
Снопче дърва на гърба, в прегръдка,
топлина, без която за миг ще изстине.

Явор Перфанов
10.04.2020 г.
Г. Оряховица