Седяхме двама, гледайки звездите,
очаквайки с трепет онзи ден,
когато ще сбъднем тях, мечтите,
свободни от коварния си плен.
Вярвахме единствено в доброто,
копнеехме да видим светлина,
а на раменете как тежеше ни теглото,
далече беше още пролетта.
Здраво хванали ръце студени,
унесено пристъпвахме напред,
сковани в ледена прегръдка,
зимата обгръща ни навред.
Пролет, лято, есен, зима,
пейката си там стои... и
неусетно година след година,
животът бавно се топи.
Но ето лъч надежда утрото огрява,
плахо, тихо пътя си проправя,
мека светлина на душите ни дарява,
късчетата на тъгата, дълбоко ги заравя.
© Христина Михайлова Все права защищены