/от Удивителния Вергилий/
Не искам да свиквам отново с тъгата,
макар кехлибарена, с привкус на мед.
Да, знам – есента е тъй щедра, богата,
но влачи след себе си хали и лед.
Тоягата просешка пò ми отива,
обувки протрити и скъсан, стар чул.
Щом пролет разцъфне, усещам се жива
и млада – за слепия, чул-недочул.
И нека ме мамят кристални пространства,
палати на Змея, владеещ край-свет.
Оставам тук – с дръзко и зло постоянство, ...