/от Удивителния Вергилий/

Не искам да свиквам отново с тъгата,

макар кехлибарена, с привкус на мед.

Да, знам – есента е тъй щедра, богата,

но влачи след себе си хали и лед.

Тоягата просешка пò ми отива,

обувки протрити и скъсан, стар чул.

Щом пролет разцъфне, усещам се жива

и млада – за слепия, чул-недочул.

И нека ме мамят кристални пространства,

палати на Змея, владеещ край-свет.

Оставам тук – с дръзко и зло постоянство,

сама съм си злато, сребро, бронз и мед.

Тъгата проклета – да спи на кравайче

в леса тилилейски неброден, дълбок!

На пръста ми смее се слънчево зайче –

от него безименен, светъл оброк.

Богатства защо са ми – имам звездите,

под мен, разпростряна, земя китна – рай!

Безсмъртна в делата, с добро плодовита,

невяста съм Слънчова, майка на май.