ПИЦИКАТО ЗА УМИРАЩОТО ЛЯТО

Водно конче над морето литва в утринна езда.

Спи вълната там, където пият мравките вода.

Изгревът пристига морав, жълт, зелен и син от студ.

Малкият ми книжен кораб търси в залива приют.

Черни облаци се спускат и затискат моя бряг.

Ах, по плувки и по блузка снощи се сънувах пак!

Вятърът тропосва плажа като стар, пиян пергиш.

Всеки си прибра багажа към Чирпан – и към Париж.

Мигар лятото си тръгна? Как да вярвам във това?

И върти луната кръгла калайдисана тава.

Край рибарите се мае мокър от прибоя пес.

Гледа с интерес нехаен рибата кълве ли днес.

Но морето днес не дава, то скъперник е сърдит.

Тук таме за чест и слава блесне някой друг сафрид.

Тръгват си със празни кофи пак рибарите от тук.

Ще вечерят със картофи – или пилешко със лук.

Цяла зима ще приготвят чепаре след чепаре.

И насън ще вдигат котви във откритото море.

Време е и аз да бягам, страх ме е от този бряг.

Иде зимата – с тояга и със бял от сняг калпак.

Щом мелтемът си раздуха чорлави над мен косѝ,

няма даже и кожухът от студа да ме спаси.

Ще проскърцва вълноломът като стар, прояден зъб.

Гларусът ще ходи – тромав, върху острия му ръб.

Мях мъглата ще тътрузи – и над бясната вълна

ще се просват не медузи! – а мазутени петна.

Римите ми в пицикато ще препускат в див галоп.

Сбогом, мило мое лято! Верен ще съм ти до гроб.

25 август 2024 г.

гр. Варна, 20, 45 ч.