Писмо в бутилка...
Поредното въртене на Земята
Светът със плаща на нощта загърна,
на хоризонта бе подпряла се Луната,
а вятърът си тръгна, но се върна...
Морето бе почти успокоено-
едва-едва разпенено в прибоя,
навременѝ една вълна връз мене
разбиваше се с поздрав от безброя...
... И както си вървях в нощта разсеян
видях- морето нещо да кандилка-
учуден спрях, наведох се над нея:
обрасналата, тайнствена бутилка...
... Писмо в бутилка?!... За това, че има
от старите романи още знаех
и даже аз в младежките години
да пусна сам в морето си мечтаех
и мислите, които във оная
ми възраст ме връхлитаха метежно
в бутилка да затворя, като тая,
аз неведнъж опитвах безуспешно,
понеже те оказваха се много,
бутилката не би ги и побрала,
та трябваше ми цял варел да мога
най-щурите да сложа там тогава...
... Държах в ръце бутилката замислен,
пътувала неизброимо време,
но аз ли бродех във нощта единствен,
че тя се спря с доверие до мене...
... И юрнаха се толкова въпроси:
Защо?... Кога?... И за кого това е?...
Не знам какво послание тя носи...
... А Вятърът, възможно е да знае!...
В Живота ни въпросите са вечни:
за смисъла, за същността, за Бога,
за Оня взрив, за нашата обреченост...
И всеки има отговори много...
... И още: за погребанато Време,
за шансове заложени хазартно,
за любовта в човешките проблеми,
и невъзможното Движение обратно!...
А може и моряк в беда?...Изхвърлен
на остров ненаселен в Океана,
след бурята опитващ да си върне
от кораба каквото е останало...
Навярно дълго гледал хоризонта
той, оцелял след корабокрушение,
решил е със писмото да напомня,
че вярва още в своето спасение...
Послание от Никого към Нищото,
отчаян зов към хората и Бога,
с надежда, (както въглен в пепелище)
загасвайки дори, да пламва в огън.
Един Живот в бутилката забравен
е може би, но проумявах бавно,
че с нечия съдба съм натоварен,
а тя да е изгубена отдавна...
... И осъзнах, че Времето, в което
фактически Животът ни затваря,
(по-кратко от следата във небето
една звезда когато там изгаря!)
и Вечността, приета на доверие:
приличат на бутилката обрасла
във своето безпаметно безвремие
със миди и зелени водорасли!...
И там Животът с цялата си прелест,
и всичките объркани завои,
и даже в най-безумният си шемет:
люлее се на Времето в прибоя!...
А колко ли в безкрайната Вселена
могъщи гравитации ще носят
и нашата любов несподелена,
и вечните, без отговор въпроси!...
... И всичко е единствено в мащаба,
(о даже не и в гледната ни точка!),
и гледаме напред с надежда слаба,
но няма кой да обещай отсрочка...
Историята пък, която пишем,
(и винаги дописваме след нея!)
ще бъде шум оказал се излишен,
когато Вечността ще ни отвее...
Затворени в „бутилката” на Времето,
възлагаме на Бог надежда само:
да спре и от вълните да я вземе...
... Ами, ако окаже се, че Бог го няма!...
... Въртяха се в главата ми различни
възможности и с мислите си спорех,
и всички ми се струваха прилични,
налудно и на себе си говорех,
че може би в бутилката зелена
от стари времена стои затворен
изкупвайки вина неопростена-
от приказките оня Дух злосторен...
... но както бях се в мислите улисал,
с бутилката с писмото във ръцете,
разбрах: „Да я отворя няма смисъл!...”
... И хвърлих я обратно във морето...
Коста Качев,
19-20.11.2013.
© Коста Качев Все права защищены