По „В сянката на слънцето“

от Андромаха (Белла)

И в сянката на слънцето изгря луна.

Любимата на всички лунатици.
С целувка нежна ги приспа и...

клепките им запечата с две жълтици.

Искам да умра с отворени очи

на последния си път да видя края.

Но отдавна съдбата ме гълчи

и аз нямам място в ада или рая...

Луната замечтах да нарисувам.

Не успях. Бе толкова студена.

Поисках с кръвта си да я стопля,

но оказа се, че нямам време.

Предречено ми бе да си отида

и оставя недовършени неща.

Не можах дори да пресъздам

дали мираж е Любовта.

Онази, която не е ураган,

не е и като слънцето горещо,

а чиста като лятното небе

над първата любовна среща.

Луната не успях да нарисувам,

разбрах, че е ледено студена.

Опитах с кръвта си да я стопля,

не можах. Просто нямах време...