Заспиват офисите на града.
Спят и се топят. Връщат се от работа
очите ни в прегръдките на тежка, бавна сянка.
Бездомните ни рошави мечти в кофата за смет ровят.
Пътят е толкова блед – като динамичен демоничен кът,
изтръгнат от кървавия зъб на една изсушена и повита
в болнични пелени надежда, достигнала със стегнат от
ужас език до студения извод, че леталният изход вече гръмко
наближава. Снощи щях да ѝ ходя на свиждане в болницата с
персонал безсърдечен, но забравих, защото съм глупак.
Кой ли ще ѝ занесе бисквити за закуска? Тя трябва да се храни,
независимо че зъбите ѝ падат като неуверено в първите си стъпки бебе, ...