Заспиват офисите на града.
Спят и се топят. Връщат се от работа
очите ни в прегръдките на тежка, бавна сянка.
Бездомните ни рошави мечти в кофата за смет ровят.
Пътят е толкова блед – като динамичен демоничен кът,
изтръгнат от кървавия зъб на една изсушена и повита
в болнични пелени надежда, достигнала със стегнат от
ужас език до студения извод, че леталният изход вече гръмко
наближава. Снощи щях да ѝ ходя на свиждане в болницата с
персонал безсърдечен, но забравих, защото съм глупак.
Кой ли ще ѝ занесе бисквити за закуска? Тя трябва да се храни,
независимо че зъбите ѝ падат като неуверено в първите си стъпки бебе,
а косата ѝ капе – листопад. Кожата ѝ е в рани… Мозъкът ѝ рухва постепенно,
а копролалията там устроила си е театър...
И разбива моята съпруга. Невъзможно е да я догоня в надпреварата
с ругаещата ме смърт. Винаги плача, когато се налага да пренасям зловонния
фецес към облечената в чувал кофа. Обикновено това се случва, когато
навън вали и остра шивашка игла се забива в сърцето ми. Безпомощен и жалък съм.
Не мога нищо да сторя, да се възпротивя, да укротя опустошителната
сила на Метотрексата – който демонично се кикоти от банката с лекарски
продукти. Сякаш се е разположил на мекото кресло у дома си, сипал си
е сладко питие пред телевизора, докато нахлува дълбоко в тялото,
разтрошавайки и сетната халтава костица. Болезнено е. Ще се напия
в покрайнините на града, съзерцавайки с празен поглед отвисоко
анхедонията, погълнала болницата, в която жена ми – о, моята скъпа съпруга! –
затвори завинаги своите ужасно изморени портали към света...

Заспиват офисите на града.
Спят и се топят...
Но едни очи никога повече не ще
усетят грапавата кожа на романтичната
сянка...  
По залез слънце...