Късни влакове в съня ми,

                     от спирки тръгват – празни,

                                  на пусти гари спират,

                                            няма посрещачи.

                Поле без край сънувам

                     по него стъпки – извървени,

                                  стъпвам плахо в тях,

                                               по мярка са ми.

                Море без бряг сънувам

                         в него чайки – без очи,

                                   спирам се, не плувам,

                                                 потъвам бавно.

                  Лице познато виждам,

                         говори нещо – не разбирам,

                                         обръща се, изчезва

                                                                  в мрак.

                  Събуждам се – полунощ е пак.

                          Луната гледа в огледалото.

                                                      Това бях аз...

                                                                  После...