Помниш ли, помниш ли Старият фар?...

Ти помниш ли фара,

скалистия нос?...

В сребриста омара

с кръжащ албатрос...

Разкошния залез –

(божествен каприз!)

с прохладният, галещ

след жегите бриз.

Вълните в прибоя,

(във хаос наглед)

се блъскаха в своя

си вятъров ред.

А огън сигнален

трепти „на пожар!”:

не знам как запален

във старият фар...

Пробягва полека

по водната площ

и прави пътека

във новата нощ,

но знае отлично

тук всеки моряк:

той води ритмично

към гибелен бряг...

... и нас ни подмами

с магично: „Ела!”,

но не със забрани

към нея скала...

Край кулата здрача

пълзеше едвам,

а фаропазача

го нямаше там.

Неясни звучаха

едни гласове:

легенди шептяха

край нас ветрове...

... О помниш ли още

Вълшебният фар

и лудите нóщи

със южния чар!...

Под нас Океана –

небето над нас...

Прегърнати двама

мълчим във прехлас...

Звездите са чудни

в небето на юг,

нощѝте -- абсурдни

замръкнеш ли тук;

... защото водата

с безброй светлини

люлей необята

с вълшебни вълни;

... а в час на тревога

звезда като дар:

запален от Бога –

спасителен фар...

... Да, още не знаем,

но все някой ден:

„ – Къде е Безкрая

и ще разберем!...”

... но тайна остава

как звездния чар

ни грабна тогава

до Старият фар,

и страст ни привлече

(бе чудно това!)

в мистичната вечер

на тази скала...

* * *

... животът ни мина

далеч от брега,

но днес след години

те питам сега:

„Дали си готова,

(тъй късно макар!)

да идем отново

при Старият фар?...

И пак, но в легендите

там, и в нощта—

да върнем последните

дни в Любовта!...”

Едно време в Пасифика