Помниш ли, помниш ли Старият фар?...
Ти помниш ли фара,
скалистия нос?...
В сребриста омара
с кръжащ албатрос...
Разкошния залез –
(божествен каприз!)
с прохладният, галещ
след жегите бриз.
Вълните в прибоя,
(във хаос наглед)
се блъскаха в своя
си вятъров ред.
А огън сигнален
трепти „на пожар!”:
не знам как запален
във старият фар...
Пробягва полека
по водната площ
и прави пътека
във новата нощ,
но знае отлично
тук всеки моряк:
той води ритмично
към гибелен бряг...
... и нас ни подмами
с магично: „Ела!”,
но не със забрани
към нея скала...
Край кулата здрача
пълзеше едвам,
а фаропазача
го нямаше там.
Неясни звучаха
едни гласове:
легенди шептяха
край нас ветрове...
... О помниш ли още
Вълшебният фар
и лудите нóщи
със южния чар!...
Под нас Океана –
небето над нас...
Прегърнати двама
мълчим във прехлас...
Звездите са чудни
в небето на юг,
нощѝте -- абсурдни
замръкнеш ли тук;
... защото водата
с безброй светлини
люлей необята
с вълшебни вълни;
... а в час на тревога
звезда като дар:
запален от Бога –
спасителен фар...
... Да, още не знаем,
но все някой ден:
„ – Къде е Безкрая
и ще разберем!...”
... но тайна остава
как звездния чар
ни грабна тогава
до Старият фар,
и страст ни привлече
(бе чудно това!)
в мистичната вечер
на тази скала...
* * *
... животът ни мина
далеч от брега,
но днес след години
те питам сега:
„Дали си готова,
(тъй късно макар!)
да идем отново
при Старият фар?...
И пак, но в легендите
там, и в нощта—
да върнем последните
дни в Любовта!...”
Едно време в Пасифика
© Коста Качев Всички права запазени