Погледни - на земята лежи,
безжизнен труп на момче.
Вървяло е сякаш със дни
да скрие някак своето сърце.
В нищото уморено се спрял
да остави поредна сълза.
Нея отронена в пясъка вплел,
да блести за други в нощта.
Уви, с тъгата, скоро разбрал -
последна била е тази сълза.
По следите му бързо вървял,
владетел злокобен - Смъртта.
Безкористно тя през него премина,
за миг до рани гърдите раздра.
И със своите грозни премръзнали пръсти
сърцето туптящо прибра.
А момчето за сбогом с кърви в земята написа
до онази блестяща последна сълза:
„Към тебе вървях, моя красива любов,
ала ти ме стигна бързо сама.
Студена издълба в гърдите ми ров,
за да мога очи в очи... Накрая с теб да заспя.”
© Владимир Петков Все права защищены