ПОСЛЕДНИЯТ
Космическият кораб е захвърлен
далече от Земята, за която
компютърът твърди - със данни пълен -
че живи същества я обитават...
И все си сам в измамните предели,
на глухата за крясъци вселена -
последният от шепа оцелели,
след краха на надеждата последна.
Потъваш в бездната все по-дълбоко,
белязан от фаталните й пръсти -
да гледаш мрака девствен във окото,
заслушан в песента му за невръстни...
Когато свърши въздухът безвкусен,
пред пулта във креслото ще застинеш.
А корабът самотен ще препуска -
като изгубен кон в степта пустинна.
За неговата участ без да жалиш,
присядаш пред екрана и напразно
се взираш със клепачи натежали
във картата на звездното пространство.
А вън с изпразнен взор вселената сънува,
попиваща в съня дълбок мига съдбовен.
Не знае, пътнико, дали сега пътуваш -
изминалият път, лишен от спомен.
© Любен Стефанов Все права защищены
Поздрав за този стих!
Радвам се, че публикуваш отново!