ПОСЛЕДНИЯТ

Космическият кораб е захвърлен

далече от Земята, за която

компютърът твърди - със данни пълен -

че живи същества я обитават...

И все си сам в измамните предели,

на глухата за крясъци вселена -

последният от шепа оцелели,

след краха на надеждата последна.

Потъваш в бездната все по-дълбоко,

белязан от фаталните й пръсти -

да гледаш мрака девствен във окото,

заслушан в песента му за невръстни...

Когато свърши въздухът безвкусен,

пред пулта във креслото ще застинеш.

А корабът самотен ще препуска -

като изгубен кон в степта пустинна.

За неговата участ без да жалиш,

присядаш пред екрана и напразно

се взираш със клепачи натежали

във картата на звездното пространство.

А вън с изпразнен взор вселената сънува,

попиваща в съня дълбок мига съдбовен.

Не знае, пътнико, дали сега пътуваш -

изминалият път, лишен от спомен.