Тя беше загубила вяра в живота,

от грип покосена, зовеше смъртта.

Броеше от там, прикована в леглото,

листата на старата буйна лоза.

Те падаха, плачеха, тихо скърбяха

и ставаха пленници на вечността,

а клони самотни със болка сълзяха,

проклинаха, стенейки, зимата зла.

„Когато последният лист се отрони,

във нищото с него аз ще полетя!

За мене ще плачат и сълзи ще ронят,

защото завинаги, знам, ще заспя!”

И сутрин след сутрин очакваше мрака,

протегнал ръце през прозореца с гняв.

„Защо ли се толкова краят протака?!

Защо не изтръгне живота нездрав?!”

Последният лист не помръдваше даже...

и сякаш бе вкопчен за тази стена.

„Не падна - и аз ще живея!” - си каза,

и сграбчи надеждата, вдигна глава.

Съседът-художник, отритнат от всички,

неугледен старец със бяла коса,

узнал и награбил палитра, боички,

с шедьовър рисуван надхитрил смъртта.

Наместо девойката млада, красива,

отвъдната гостенка - бясна и зла -

обгърнала страстно с ръцете си сиви

самотната старческа бедна душа...