Тя беше загубила вяра в живота,
от грип покосена, зовеше смъртта.
Броеше от там, прикована в леглото,
листата на старата буйна лоза.
Те падаха, плачеха, тихо скърбяха
и ставаха пленници на вечността,
а клони самотни със болка сълзяха,
проклинаха, стенейки, зимата зла.
„Когато последният лист се отрони,
във нищото с него аз ще полетя!
За мене ще плачат и сълзи ще ронят,
защото завинаги, знам, ще заспя!”
И сутрин след сутрин очакваше мрака,
протегнал ръце през прозореца с гняв.
„Защо ли се толкова краят протака?!
Защо не изтръгне живота нездрав?!”
Последният лист не помръдваше даже...
и сякаш бе вкопчен за тази стена.
„Не падна - и аз ще живея!” - си каза,
и сграбчи надеждата, вдигна глава.
Съседът-художник, отритнат от всички,
неугледен старец със бяла коса,
узнал и награбил палитра, боички,
с шедьовър рисуван надхитрил смъртта.
Наместо девойката млада, красива,
отвъдната гостенка - бясна и зла -
обгърнала страстно с ръцете си сиви
самотната старческа бедна душа...
© Люба Георева Всички права запазени
Много хубав стих, Люба!
Много хубав!