Стенеше вятърът буйно в забрава

и пишеше писмо на непознат,

шепнеше с листата на горската дъбрава,

издигаше из под земята подвиг заровен и свят...

Че тук преди повече от век-

рамо до рамо, човек до човек,

обягряна земята е с алена кръв

бидейки може би последната стръв-

тук на върха, който ще да остане завинаги пръв!

Останал със последни сили да натисне спусъка с пръст

не от жажда за слава и не от жажда за мъст,

а само да спаси Светия кръст...

да избави народа от ножа на дръвника,

от въжето виснало на дървена греда

и с подвига си чужди очи да "извика",

със сетен дъх да каже дума свидна "Свобода"!

Ако пък ли не- от него кост по кост

ще продължи със себе си този кървав мост,

за да има път за братята, които ще сразят неканения "гост"!

Може би не в тоз час, а в утрешния ден,

но врагът ще бъде победен!

Ризите кървави, но душите бели ще останат,

полята веч зелени песен хайдушка ще подхванат!

Момите с носия от Слънце по-ярка за хоро ще се хванат,

юнаци напети червени до тях ще застанат!

И днес след сто четирсет и една

рамо до рамо, навуща до пола-

знамето на онзи връх ще развеят

от земята героите ще станат и с тях ще запеят

и до идната година с тътена на вятъра ще се реят...

Стенеше вятърът в свойта забрава

и пишеше писмо на своя познат

как споменът от пепел оживява, става и остава

в едно българско сърце- целия свят!...