Поезията губи сякаш смисъл,

щом празно е сърцето за копнежи.

Записвайки на лист ти всяка мисъл,

рискуваш да я прочетат невежи.

Решиш творец да си - това е бреме,

модерно днес е да си приземен.

Да изпреварваш своето си време...

Все пак заложено ти е по ген.

Ако решиш пък друго - да строиш стена

и уж, за да не бъдеш уязвим,  

ти забравяш хора, дати, имена,

живееш сам със образа си мним.

Съзнавате ли, че във самотата

превърнали сме се във врагове,

и търсим все възмездие, отплата,

а в сънищата - свои брегове?!